Дописвам неизпратено писмо,
а вътре тишината глуха диша.
Листа е незарастнало крило -
хартиен гълъб, върху който пиша.
Чрез него се опитвам да говоря,
защото писането май ми се отдава.
Не искам пак със себе си да споря
дали си струва и дали си заслужава.
Посоката на мисълта ми криволичи,
значенията по презумпция са скрити,
зад буквите се крие код различен,
а думите наподобяват йероглифи.
Не ме вини, че тезата бледнее и че
стилът ми е съвсем повествователен.
Зад всяка дума чувството наднича
и укорът ти не е основателен!
А ти си вече леко непонятна тема,
забравил съм за твоите абзаци...
Сезонно, като прашна сенна хрема
втвърдяваш удивителните знаци!!!
... Дали да сложа точка, запетая?
Сюжетът като цяло пак издиша...
За теб е ясно, а за мен едва накрая
е извода, че пак на себе си ще пиша.

yoro