Изхаби се тази любов. Като стара стена се изрони.
Изцапа се цялата, напука се цялата, милата.
Не издържат вече нейните стари подпори.
Вратите – затваряни кротко – ронят парчета мазилка.

Духа в тази любов. Застоиш ли се, ще измръзнеш в нея.
Пукат ставите. Ревматично е. Как се издържа
без светлината на слънцето, което навънка беснее,
щом то не стига до нея, щом вътре в нея е тъмно.

Тъй се радвах на тази любов, че е станала с мене.
Тръгвах към нея на пръсти. Ей така, да не я разтревожа,
да не би да усети още по стълбите, клетата,
че изглежда, всеки за всеки е само една невъзможност.

Изхаби се тази любов. А пък, Бога ми – хубава беше.
Съвсем се напука, изрони се – ех, защо тъй небрежно живеем!
Засега да не бутаме нищо. Засега да не палим и свещи.
Ако се срути, който е вътре, ще остане завинаги в нея.

Борис Гуляшки