Не беше красива, а просто унесена,
косите и бяха гнездо на оси,
очите и някак си, бяха понесли
сълзите на триста проклети съдби.
Уж тръгна направо, а стъпи накриво,
нозете ѝ мачкаха остри стъкла,
и мъртва напразно възкръсна сред живите
и жива сред мъртви сърца се видя.
Гасеше угарките хорски в сърцето си,
препълни торба с обещани мечти,
избра с любовта да линчува лицето си
и после забрави как нощем се спи.
По пътя изгуби щастливите зарове,
от повече чаши отрова отпи,
и тайничко къташе ценните дарове
за някой, когото сънува преди...
В свирепия хаос намери причина,
със дяволи пи и се смя с богове,
докато живота ѝ в залез премина,
повехна в тъга и отгледа дете.
Не беше красива, повярва че някога
туптящия мускул във топлата гръд
ще блъска побъркан след многото влакове
по някой, обърнал назад своя път.
Тя чака на гарата, още е хубава
и храни врабчетата с мокри трохи,
и знае... дори да осъмне до друга,
той спи със отворени в мрака очи.

Одисей