Мечтаех си за Рая и както си вървях,
мечтата ми се спъна във стръкче женски смях.
И спрях полуунесен сред този земен път.
Не беше дар небесен, а земна кръв и плът –
жена от Бог дарена със хубост и с една
и свята, и измамна, и грешна светлина!

Мечтаех си за Рая и както си вървях,
мечтата ми се спъна във стръкче женски смях.
Снага – като тръстика, ръцете – от бръшлян,
гръдта ѝ от жарава!... И сякаш съм пиян
от виното на устни, прошепнали: Ела!
И на възбог ме люшват две ангелски крила...

Аз протегнах ръка и дори не разбрах
как целунах жена насред път, посред ден!
Ако тя е до мен – как ще мина без грях?
За какво ми е Рай, ако тя е до мен?

Ваньо Вълчев