Когато бавничко те спускат
във кладенеца на живота,
дрънчи отминалото щастие
като ръждива мокра кофа.
По хлъзгавите му стени,
по камъните неодялани
откриваш белези, следи -
и други
преди теб
са падали.
Студено. Дъното е близко.
Небето малко е. Калта е истинска.
Дочуваш нещо като смях
от втория етаж на битието.
Това е - със света те свързва
единствено въжето.
Тогава изборът е лесен.
Без викове,
без думи,
без да спориш.
Въже -
с което да се бесиш
или
да се качиш нагоре.

Петър Апостолов