Земята ни все тъй ще съществува –
на Стара планина с гръбнака як,
със Дунав, който все ще се вълнува
и ще целува козлодуйски бряг.

С Перущица, със Сопот и Елена,
с Калофер, Котел, Трявна и Батак...
Но ще ни трябват няколко Шенгени,
да спрат поне един потеглящ влак.

Те заминават, учили езици,
готови там да мият и коли,
еднопосочни, невъзможни птици –
за родното гнездо не ги боли.

До вкъщи пишат после как печелят,
откупват се с колет подир колет
и майките им, рано побелели,
на снимка виждат внука най-напред.

О, внуците – за чуждата история
ще учат и ще смятат цент по цент.
На български дали ще проговорят,
дори да бъде беден и с акцент?

И – с наша кръв – те пак ще коленичат
пред други знамена да се кълнат,
и други градове ще заобичат,
и друг ще бъде родният им кът.

А Дунав все така ще се вълнува,
с брега си пуст, без сянка от човек.
Земята ни все тъй ще съществува.
Чия ще е през следващия век?

Венета Мандева