Аз не знам в този свят как да хвана пътека
(и затварям очи, и се хващам за лъч).
Бог е спирал и тук, но сега е далеко,
и звездите са дом – но за само веднъж.

А животът е шир – колко много животи.
И добре е все пак, че смъртта е една.
Аз се хващам за лъч, но сърцето пилот е,
прелетял през света в своя скришна страна.

Затова пипнешком (не познавам маршрута),
изнамирам земя – и над нея – небе.
И следя всеки звън на добрата минута
(злата идва без глас и не праща хабер).

Затова и със страх пробвам тънкия вътък –
смелостта е крило, не познаващо гроб.
А животът пред мен – Робинзонова стъпка –
се мени като път на отвято перо.

Аз затварям очи и го виждам по-ясно.
Всяка капка е дом на един небосвод.
На етажа под мен, кипнал млякото прясно,
своя син е повил най-добрият живот.

И вървя по ръба на прозрачната нишка
(щом сърцето е тъй неуморен тъкач).
И не знам за къде, но не спирам да дишам.
И вървя от зори до последния здрач.

Петя Цонева