Боли ме все за теб да мисля,
надявах се със болката да се пречистя.
Прогоних те от моя ум далече,
да не измъчваш мислите ми вече.

Прекарах тихо, във покой, нощта,
с надеждата, че ти си само сън,
че щом събудя се на сутринта,
и образът ти ще се изпари навън.

Природата ни лошо се намеси,
в реакция химична ни размеси.
И в мен се трайно бе вселил
ликът ти нежен, погледът ти мил.

Защо камбани бият на тревога,
и да ти кажа „сбогом” аз не мога?!
Защо ми липсват твойте думи,
любов ли настани се помежду ни?

Любов ли е, какво ли е това,
че ни обсеби двама с теб така?
В една сълза се сливат две души,
любов ли е, любов ли е, кажи?

Вергиния Илиева