Влязохме в живота твърде шумно,
за да бъдем чути. И когато
не успявахме да бъдем умни -
бяхме дръзки, викахме сърцато.

Викахме от болка и от радост.
Викахме от нежност и от ярост.
Улицата като резонатор
тоя вик стократно заповтаря.

Тъй шумът, набрал в гласа си сили,
някак неусетно се пресели
в репродуктори, в автомобили,
в кислорода, късан от чинели...

Спряхме се, стъписани дълбоко
сред това ехтение насрещно.
И мълчим, заслушани неловко
в себе си - дали ще чуем нещо?

Първан Стефанов