Шуми животът преходен и прашен,
а няма кой праха му да отнеме.
Денят е стиснал в зъби ръб на чаша
и всеки носи личното си бреме.

Пчела жужи в хралупата на звяра,
а нейде в тъмното проплаква сова.
Една звезда по пътя си изгаря
и на небето се показва нова.

Човекът вечно себе си изстрадва
и вечно вярва в някакви химери...
Ако не влезне във гората брадва,
дърва за огрев кой ще ни намери?

Сега задаваме безброй въпроси...
Мълчи. Не отговаря мойто време.
Навярно чака някой друг да носи
върху гърба си личното му бреме!

Вълко Марашев