И достигнахме дивия пролетен бряг
през мъглата на яростни клони.
Върху мокрия пясък в мъчителен бяг
някой нашите сенки подгони.

А пък ти ми говориш за минали дни,
за загадъчни златни морета,
за гори с кипарисови лунни вълни
и за райски покой под небето.

И звездите звънят с твоя сребърен глас
и с камбанки огласят простора.
И блестят змиевидни мостове над нас
и деца сме отново, и спорим...

За какво? За разплискан до дъното свят.
Странен спомен, ненужно повикан.
Да вървим. Боси в мрака. Не гледай назад.
По следите ни бисери бликат.

Владимир Набоков