Аз съм гарата, която
те посреща всеки път.
Върнеш ли се, като злато
мокрите стъкла блестят.

Но съм спирка, на която
чакаш всеки следващ влак,
и напускаш ме, когато
някой подаде ти знак.

Аз оставам мъртва гара
с пусти, зейнали врати.
Леден дъжд гаси пожара
дето го запалваш ти!

Уморих се вече в мрака
да те чакам ден след ден...
Не, не идвай! Слез от влака
до семафора... зелен!

Галина Ганова