Ако потегля в луди дъждове,
не хуквайте с чадърите след мене.
Щом хлътна здраво чак до колене,
не ми е до прически и перчеми.

Веднъж, безкрайно влюбена, и аз
с чадърчето се крих богоугодно.
Но кал ме ръсна гърбом и анфас
пред взора строг на чужди и на родни.

Не всяка кал се мие със вода,
но, пак с надежда дъжд да ме изкъпе,
червилото избърсвам със ръкав.
Усмивките си бърша - вече мъртви.

Извира в мен една добра сълза,
тече на воля също като ручей.
Без думи се разбираме с дъжда -
той плиска, аз скимуча като куче.

Не помня ни прозорец, ни врата.
Но знам посока, дето не замръзва -
там хората се водят за ръка.
И се крепят, преди да се подхлъзнат.

Галена Воротинцева