И ето – в нощите ни скъпи
не можем вече да заспим.
Тъга е легнала на пътя
и ужасът, че се търпим.

Аз трябва да ти бъда нужен,
а ти старателно добра
и за опора да ни служи
протегнатата ми ръка.

Но във сърцата ни внезапно
връхлита звън, далечен вик,
и във усмивката ни кратка
приижда зов неумолим.

Сред този зов ще се защураме,
докато ясно разберем –
във вятъра ти търсиш бурята,
а аз във капката – море.

Но само дъх е твоят вятър,
морето – капчица роса,
и на брега на самотата
ще се стопим като сълза.

Георги Богданов