Понякога отново съм дете,
събуждам се с разрошени къдрици
след сън, във който скитах се в небе
със вятъра и литналите птици.
На двора чака прашно колело,
усмихвам му се с сънени очички.
С цветче ми маха кичесто дърво
и шепотът му галено ме вика.
Аз грейвам, както някога преди.
След слънчевите зайчета побягвам.
Земята под краката ми гори.
Ръцете си към облаче протягам.
Превръщам го във бяло сърчице,
а то като по чудо се усмихва
и бухва с карамелено лице,
изпраща ми целувка и намигва.
Провожда ме до люлката от плат,
която вързах толкова отдавна,
отново ще е тронът ми в палат,
за който на врабчета да разказвам.
А после пак ще яхна своя ат,
в галоп, далеч от царските покои,
ще се завърна чак щом другите заспят
и в кулата си пак ще се затворя.
И разтопена от умора ще заспя
без упреци да виждам и да чувам.
Дано и тази нощ насън летя,
a утре пак дете съм и лудувам.

Деница Ангелова