И нацъфтя градината, и клоните
приведоха се, цветно оплодени.
Единствено пътеката оголена
извиваше снагата си пред мене.

Положих в нея морния си поглед,
във скута ѝ - отминалото време.
Край нас цъфтеше вече втора пролет,
но без във своя свят да ме приеме.

Пътеката към старата ми къща,
събрала всички спомени и чувства,
жадувала за моето завръщане,
по стъпките ми плъзга сухи устни.

Сега вървя по нея - лека, лека,
за първи път от толкова години,
разбрала, че е нужно на човека,
по всичките пътеки да премине.

И там, през най-горчивото на мрака,
където всяка смърт се преобръща,
една пътека светла ще го чака -
пътеката към бащината къща.

Стела Костова