Аз не зная кога ще си ида.
Нямам време сега за това:
и не ми е „до болка обидно”,
че над мен ще расте трева.

Не презирам смъртта героично.
Не изпитвам от нея и страх.
Не че съм изключителна личност,
но дотук достойно живях.

Надживял съм мечтата детинска
да загина на някой връх.
С чиста съвест поел съм риска
да живея до сетен дъх.

Знам, че няма да ми олекне
след раздялата със света.
Настоявам духът ми да екне
като залп на живота в смъртта.

Димитър Арабаджиев