Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03 18:09 - Ода за... Небето
Автор: sarang Категория: Поезия   
Прочетен: 39 Коментари: 0 Гласове:
0



Във вечер омайна, приседнал на двора,
аз дълго разглеждам небето, което
показва Луната оттатък стобора -
а тя се кокетно оглежда в морето.

Изглежда от всички вселени корсари
са щедро разпръснали по небосвода
богатствата свои - безценни и стари.
Навярно тогава то било е мода.

Такива картини на своя триножник -
от живи звезди и свенливи планети,
да прави могъл е неземен художник,
с бои от прах звезден и четки - комети.

Щастлив е човекът, че може да вижда
подобно вълшебство, неземно и дивно.
И с право на себе си сам да завижда,
за чувството силно и някак наивно.

И сякаш с усмивка ме гледат звездите,
примигват красиво, блестят и се смеят.
Разкрили навярно са пак ми мечтите -
да правят това те безспорно умеят.

Поглеждам към пътя наречен и млечен,
но после... увлечен от чувство спонтанно,
разбирам: не млечен, той просто е вечен,
потаен, красив. И все пак ми е странно,

че няма начало, дори и край няма.
Но има си той светове необятни,
които забулени в тайна голяма,
навяват и чувства съвсем непонятни.

Какво ли работи звездата полярна,
дали да говори със мен е съгласна?
“Работя, показвам посоката вярна”
отвърна звездата с усмивка прекрасна.

“Без мен пък нощта тъй желана не идва.”,
похвали се бодро Вечерница ярка.
В очите ме гледа, дори не примигва:
“Аз хората долу обичам без мярка.”

Голямата Мечка поглежда ме строго:
“Познавам ги всички, попитай Земята.
Аз стара съм вече, видяла съм много,
Не слушай суетното бебе Луната.”

“Не вярвай”, намигва ми тайно Луната
“Мечокът не помни и даже забрави,
че моята майка е точно Земята.”
А после разчувствана тихо добави:

“Откак ме родила, не съм се делила
дори за миг кратък от майка любима.
тя дава ми сила и вечна закрила,
не вярвам, че друга подобна ще има.”

От нейната обич синовна потресен,
останах безмълвен и само ветрецът,
със нежните звуци потайни примесен,
напомня това, що е казал мъдрецът.

Така си говорех с телата небесни
и чувствах как обич ми пълни сърцето.
загадките земни станаха тъй лесни,
че бих аз... със радост обгърнал небето.

Но вятър задуха и облаци черни
закриха изцяло небето, където
приятели нови, скъпи и верни
създадоха силното чувство, което...

Аз може и да не съм вечен но зная,
че тези планети, комети, звездите,
представа ми дадоха вярна за рая
и никой не ще ми изплаши мечтите.

Христо Запрянов 



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sarang
Категория: Поезия
Прочетен: 342668
Постинги: 2499
Коментари: 132
Гласове: 364
Архив
Календар
«  Април, 2025  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930