Отнякъде дочувам плач вековен
сред гъстата Родопа планина
и после се понася тиха песен,
изгрява като топла светлина.

Душата ми изпълва се със болка
от писъка на гайдата в нощта,
раздира тялото ми, иска прошка
на тъжната Руфинка песента.

Все още тя е там и плаче,
и моли майка си преди смъртта,
а късно е за прошка вече,
отива си със нея любовта.

А вън е пролет, всичко оживява,
събужда се родопската гора.
Девойката с тъга се примирява,
прощава се със светлата зора.

Отново гайдата гласа си извисява
под пръстите на младия гайдар.
Вселената със песен огласява,
напомня ни, че е божествен дар!

Елеонора Велева