Аз помня как го водех за ръката,
той вярваше най-много в мен!
Със мене бе в живота и в играта...
За мене беше залепен!

За него бях аз най-добрия дядо.
Той всичко имаше от мен.
В света навлизаше момчето младо
и аз от туй бях окрилен.

И двамата вървяхме доверчиво.
И аз го гледах със любов!
И то порасна, мисля си, щастливо
и завървя в живота нов!

И стана друг! От мене няма нужда...
Нали съм старец уморен!
Със своите проблеми се събужда,
в живота си е устремен!

Сега върви, почти не ме поглежда,
почти не разговаря с мен.
Изгубил съм го аз като надежда,
а тай, като опора - мен!

Христо Славов