Изстина чашата с кафе
/като ръцете ми - самотни птици/
разплакано, небето не чете,
а срича плахо в моите зеници.

Пропуснах - някак късогледо
/защото ми е мокро от дъжда/
да го попитам, лудо ли изглежда,
че не харесвам вече пролетта ?

Изчезнаха ми мислите, а феите,
/ докато си лекуваха крилете /,
се караха задружно със дъжда
и пречеха на слънцето да свети.

Не искам да съм фея наранена
дори в дъждовен, мрачен ден,
ще споделя кафето си със някой,
ако открие пролетта във мен...

Юлияна Атанасова