Вдигнахме къща, с наши цветя.
Казват дълг, свещен за човека.
Отлетяха децата, волни птичи ята,
всяко стъпи на своя пътека.

Укротихме се до безразличие,
няма в очите тревога и гняв.
Поделили всички различия,
вместо розов сънят е лилав.

Овластен от житейски неправила
денят се събужда за двама.
Люшкаме тежки, болни крила,
а повод за полет няма.

Емилия Николова