В небето четох. Тишината питах -
как времето живее без сърце?
Молитвите в безмълвие опитах
от шепите на разум без ръце...
Не е раздяла, даже няма точка.
И изгреви са залезите нови!
Духът без свободата е отсрочка,
а вятър без простори е в окови.
Гласът му карамелено нашепва,
че безпощадата препуска в него.
Око за вяра. Светлина полепва
по грижите на мигленото его...
На глас или на ум! Но не е мисъл.
Красиво е, безкрайно изпитание.
По детски винаги намира смисъл
и слива пориви в едно дихание.
А нуждите, в желания родени -
са преходни мъгли от памтивека...
С любов да бъдат жажди утолени -
остава вечният копнеж в човека!

ИнаКалина