Знам, че вечер, когато заспивам,
идваш с мислите свои при мен.
Като малко дете ме завиваш,
после бдиш след залезлия ден.

Само трепет на гласните струни
в подранилото мое „Здравей“
да усетиш страха ми е нужен;
и сълзите да спреш със „Недей!“.

Знам, че с всяка от моите болки
в теб умира частица живот.
Но за мене от всички отломки
ще издигнеш над блатото брод.

Знам, когато дървета разлистят,
или друми потънат във сняг –
твойто рамо за мен ще е пристан
и перон на житейския влак.

Във сърцето ти, Мамо, голямо
любовта най-изконна тупти.
Знам отплата за нея че няма;
знам, обичам те, Мамо, прости...

Анахид Чальовска 

dobre kazano.