Разнебитен е скринът и чака
да отворя долапите прашни:
тук е скицата вехта на влака
за Париж... Ето! Стари домашни...
А това е рисунка за мама:
на лицето ѝ грее дъгичка,
в жълтокосо – фризирана слама,
ведро маха с чертичка. На всички.
И писалката някъде съхне,
без мастило заспала сред купа,
две мечти живинка да подпъхне
жадно чака. О! – старата лупа!
Микроскопски играла на учен
прави детството силно, голямо –
няма опит, случайно получен,
там облягам се винаги в рамо.
Морски миди ме бодват по пръста
и балони с вълшебства се пукат.
Мама шета с престилка на кръста,
в джоба пъхнала тайно „Наслука!“.
На огнището чаят заврял е,
скринът помни за пукащи съчки.
Мама гали лицето ми. Бяло.
Тя не иска това, Бог заръча.

Пламена Кръстева