Аз някога рисувах слънчогледи
Не знам защо внезапно оглушах
и четките си разпилях в безреда.
А във главата ми извира смях.

Светът край мене стана мръснорозов,
а помня го, че беше тъмносин.
Преследва ме отвесната ви проза,
която ми пробутвате за стих.

Такава непонятност ми е чужда.
Харесваше ми да беседвам с Бог
и той да отговаря само в нужда.
Не съм човек, а кладенец дълбок.

Над мене се надвесва всеки скришом
и мрачните си тайни ми реди.
Един ще бъде, който ще се впише
с дъх в моите притихнали води.

От семките покълва жълта лудост
и плисва светлината благодат.
Но спра ли слънчогледи да сънувам,
отвъд ще ида при Винсент ван Гог.

Валентина Йотова