И заприличахме на патици.
А няма кой да ни застреля...
Неповторимата си грация
погребахме в една неделя.

A как изглеждахме във бяло!
Невинно-глупави щастливки.
И почна се! Какво начало!
Пред старата разбита мивка,

чиниите, цените, хляба, тока,
децата - в безпогрешен ритъм...
Натрапчивото чувство, че сме в локва,
която се простира до звездите

с прането. С ежедневните скандали,
пиянските запои късно нощем...
А как се ежехме в началото!
И колко можем? Колко можем още?

Редим сега чорапи по въжетата.
Адамовите потници протрити.
Проклинаме на ум до гроб мъжете си
и сълзите си бършем скрито.

И никой не ни каза как да скрием
предателските сенки под очите си.
Така - без глас, без песни и без рими
летата - преброените - отчитаме.

И значи ли това, че сме нещастни,
когато всъщност друго сме мечтали?
И с нерви, като жилав ластик
пристягаме наляните си талии?

И случва да глътнем едро хапче.
Кафето си "за после" да отложим.
И значи ли това? О, не! Не значи!
По дяволите всичко! Още можем

със погледи да пепелим прастранства
и да целунем публично любимия.
И никак, никак не е странно,
защото НАС все пак ни има.

И докато чрез методи изпитани,
привикваме на топличко, на завет,
източват се набързо дъщерите ни
и ние ги изпращаме. Със завист!

И с мъничко тъга. Че сме до тука.
А по-нататък - те ще ни повтарят.
Отново сме над тенжерите с лука.
И щипка сол по устните ни пари.

Яна Соленкова