Безпощадни, среднощните мисли
челото ми драскат.
Тъй отдавна загубиха своята
светла окраска...
Днес са сиви, но не във спокойното,
утринно сиво,
а в гротескно-студеното,
ядно сърцето ми свило.
Натежала, главата е кошер
с хиляда "защо"-та.
И не мога да дишам -
дъхът ми е стегнат с гарота.
Ако можех, о, само да можех
от болка да кресна
и със крясъка спомен прашясал
внезапно да стресна...
Ако исках (не искам!)
отново да стана предишната
(не че бях изключителна, моля ви -
просто двайсетгодишна.)

Ако бях, ако можех,
на кой ли му пука за вчера.
Виж, за утрето трябва
да се намеря.

Елка Стоянова