Изпращам ти заглъхващо мълчание,
един безкраен ред от многоточия.
Прости, но се разпуквам от страдание,
залепнало по минали животи.

А думите, зад всички очертания
ми казват прекалено много сутрин,
когато, без да искам, се издавам,
че именно за тебе ги допуснах.

Но как да ти напиша нещо глупаво,
за времето, за пътища и хората.
Не, няма смисъл- тези думи чужди са,
присвити в ъгъла на някоя умора.

И чужди са ми всички пътни знаци,
защото с теб го карахме направо.
Във нас се крият малките ни празници,
удавили копнежа от началото.

Изпращам ти едно желано ехо,
прикрито от мечти и запетаи.
Почувствай го. И нека ме намериш,
преди да съм прескочила безкрая,

защото ми е всяка скрита мисъл
и всичко преживяно, и почувствано.
А, ето днес, го пускам да те види.
И да затвори пътя ни към миналото.

Емилия Найденова