Събудих се вълна. И полетях.
Далеч от всякакви окови.
Не търсех пристан. Не признавах грях,
забравила какво е да се молиш.

Танцувах с бриз. Под лунна светлина,
като сестра на дивите стихии.
Изхвърлила венчалната халка
от свободата жадно се опивах.

Целувах слънцето. Оплетена в лъчи
пресичах лудо през житейски бури.
От чайките дочувах, че стоиш
на пристана и чакаш да се върна.

Не ме очаквай. В плиткото, недей,
недей да се опитваш да ме връщаш.
От болка ме превърна в море,
а всички знаят, че морето няма къща.

Била ли съм обичана? Не знам.
Към бъдещето диво устремена
събудих се вълна. И полетях
към някой ласкав бряг. Да ме приеме.

Еми Цветкова