Аз не мога да бъда винаги с теб
под студените звездни пространства.
Толкова слаби са твоите нежни ръце
спрямо тяхната сила гигантска.

Те ме викат, те властно и нежно зоват
с чистота необятна, която
буди в мен първобитния мъж на лова
и аз бягам от твоите обятия.

И когато без страх отвъд всеки предел
острие моя поглед забива,
нашта – малката, скъпата, земна цел
със безкрайните цели се слива.

И ми става по-близък човека, засял
каменистата почва с дървета,
ветровитите хълмове с буйни лозя
и прокарал в гората пътека.

И ми става по-близък от самия живот
със растежа, със вечното тление,
който тежките форми на зрелия плод
разрушава за ново рождение.

Разбери, аз не мога да съм винаги с теб
под студените звездни пространства.
По-силно от твоите ръце ме влече
тази сила гигантска.

Но не зная, когато, от звездния дъжд
озарен, тук при теб се завръщам,
дали аз съм все така същ
и дали самата ти си същата.

Иван Пейчев