Впиянени в абсурда на дните си,
се променяме бавно, но сигурно.
И нещата такива, каквито са,
възприемаме, като безфигурни.

Сякаш беше обсебил ни Бекет ли,
че очаквахме нещо от нищото.
Него, не - нас ни раждаха клекнали
в пепелта. В пепелта до огнището.

И сега още ровим във времето,
като в кофа с боклуци от истини.
Трябва някак да храним проблемите,
балансирайки върху безсмислия.

Няма лек - но обсъждаме дозата.
Упорито спорим за размера.
Празнотата, изпълнила мозъка,
се множи в гъсталака от нерви.

Нека някой да дръпне завесата
и да каже: - Да влязат убитите!
Свърши вече. До тука с пиесата.
Наиграхте се. Милост за зрителя!

Александър Калчев