Предпролет е пак. Тишина. Още спят
под мъртвите листи тревите наболи.
Умира в градините зимният хлад.
Морето е нямо. Тополите - голи.

Но светли копнежи изпълват брега.
Приветно усмихват се белите дюни.
Топи се полека и мойта тъга -
запяват отново смълчаните струни.

Разсъмне ли - сяда на стръмния рид
зората и с палава четка рисува
цветя по студения влажен гранит
и ято, което на север пътува...

Небето е чисто. Небето е зов.
В небето звездите са прах изумруден,
а щурман безстрашен е мойта любов
из път неизвестен, безкраен и труден.

Тогава на дъното пращам скръбта.
Забравям, че в мене отдавна е есен.
Отново поражда мечтата мечта
и тръгвам след птиците с весела песен.

Крум Пенев