Понякога душата ми прилича,
на слънчева корона на дърво -
тя някъде нагоре ме отвлича
и съм едно прозрачно същество.

Избрулила е всичките ми болки
от клоните на тежките ми дни,
и лека, безтегловна, без тревоги,
се рее сред космични висини.

Така ли е, когато те обичат,
когато си единствен на света,
когато в теб препълнени се стичат
най-нежните реки на любовта.

О, как е хубаво да си родена
сред звездните небесни светила,
да чувстваш, че с простора си родена,
да носиш обич в ангелски крила.

Издигай ме, любов, все по-нагоре,
и чувствата ми - пролетни листа,
да пият сок от този силен корен,
от който е родена вечността.

Мария Маринова