Понякога и аз не съм доволен
от своя млад, разбит и глух живот.
От мъка и от злоба смъртно болен,
аз тъпча тоя чер и мръсен под.

Мъгли бездънни, тъмни и отровни
над каменните здания пълзят.
Живота тук, един ръждив часовник,
бележи точно скучния ми път.

Изчезнал в часовете, точно зная,
че в шест часа на горния етаж
едно момиче свири на пиано,
че долу на студения паваж

ще спре дете с очици сини,
дете на някой стар и гол бедняк,
разтворило уста като малина,
ще слуша дълго в злия полумрак.

Тоз ясен поглед дълго грей в сърцето,
със него лягам в своето легло.
Тогаз сънувам весели полета,
широки нощи, мириз на сено.

Тогава мойта сила пак се връща
и в буйни, ослепели светлини
изчезват тоя град и тая къща,
и греят нова младост, нови дни.

Никола Фурнаджиев