Аз паднах долу.
В ниското – тъма.
В най-тясната си бездна ще осъмна.
Тъгата ми...
налива се сама
в оная чаша с пукнатото дъно.
Протяга се нощта
в един кошмар,
достигнал до зениците ми слепи,
прекръстил ми крилете
на “товар”,
и сложил ме на Дявола във шепите.
Събуждам се.
Часът е точно шест.
Преди да легна всичко ме болеше.
Да продължа дали е знак на чест?
Сърцето ми ще го играе пешка,
без право да тупти като преди...
Дали да продължа ще е достойно?
На възел все заплетени следи
ме връщат при познатата самотност.
Не мога да изляза. Няма как!
От дъното изглежда твърде сложно.
Дали да се откажа ще е знак,
че аз умирам с всяка невъзможност?

Деница Гарелова