Минават неусетно дни и нощи.
Догарят залези, мечти, съдби.
А аз живея. Аз съм жива още.
И чувам ­ някой казва ми: “Бъди!

Бъди напук на хората, които
не те обичат и не те ценят,
че няма победен и победител
пред прага на единствената смърт.

Бъди напук на себе си, защото
дори и в бездните от самота
човекът е обречен на живота,
тъй както е обречен на пръстта.

Какво небе над нивите сияе!
Внезапна птица в залеза лети.
И краят е начало на безкрая,
където ще се прибереш и ти.

Недей тъгува, че си още тука.
До земните неща се докосни.
И мрака запали като светулка.
И в себе си светулката спаси

от ужаса да бъде още жива,
от ужаса, че трябва да умре,
от ужаса, че всичко си отива
и тя не може с нищо да го спре.

Недей тъгува. Приседни на прага
и дълго се прощавай със света.
Смъртта е твоя. Няма да избяга.
И тя ще те роди за вечността.”

Елена Алекова