*Такава пустота, така безлюдно!
И само сянка, силует, сако.
Градът отдавна трябва да е буден
или да спи нащрек – с едно око.

Наднича слънце, малко бутафорно,
та зъзне посред лунния пейзаж.
Едно дърво, изтръгнато из корен,
душа бере на мокрия паваж.

Луната после като бито куче
скимти със теб, но Бог е милостив –
какъвто ад отвъд да ти се случи
от делника ти ще е по-щастлив.

Нощта изпада в болна еуфория.
Вони като екарисаж градът.
С теб сякаш сме единствените хора,
забравили навреме да умрат.

Зоя Василева