Когато самотно сърцето боли
и мъка притисне душата,
утеха аз търся във минали дни
и тихо отварям вратата,
на спомени мили за хора добри
с които ме срещна съдбата.
Нахлуват във стаята с радостен вик
на детството дните крилати,
пристига баща ми и само след миг
издига ме в своите лапи!
Лицето му черно от въглищен прах,
в очите му грее зората
и пълни се стаята с радостен смях,
аз искам да хвана луната!
Минаваха дните ми в славни игри,
с другарчета от махалата,
а вечер притихнала, с жадни очи,
присядах на мама в краката.
Тя приказки чудни за славни борби
разказваше ми вдъхновенно,
аз виждах юнаци из тъмни гори...
бръмчеше само нейното вретено!
Но дните вълшебни на детският свят,
като птици далеч отлетяха
и ето ме, с малко букетче цветя,
стоя пред училище плаха.
Учителка мила, с усмивка добра,
погали ми нежно косата
и ласкаво каза " Добре си дошла,
по-смело мини през вратата!"
А после, във трудни за мен часове,
грижовно навеждаше чело
и нежно повеждаше със свойта ръка
ръчицата ми неумела.
Учителко мила, във своите дни,
от мен не получи отплата,
отплата да бъде спомена мил
за тебе що нося в душата!
Минава парада на нявгашни дни
през моята стаичка тиха,
със образи мили, на хора добри,
що с мене по пътя вървяхя!
Но има в живота пътеки безброй
и всеки пътека избира
и тръгва по нея, с надежди безброй,
на свойта пътека съдбата намира.
Пътеката своя и аз си избрах,
оказа се стръмна, трънлива,
там грешки прощавах, самата грешах,
тъгувах, но бях и щастлива!
По пътя си стигнах до морският бряг
и чух песента на водите,
една подир друга, във шеметен бяг,
летяха към мене вълните!
И спираха кротко, на белият плаж,
където стоях възхитена
и галеха с нежна прохлада тогаз,
нозе ми от път уморени.
Посрещна ме синъо лазурно небе
и птиците бели в простора,
поисках аз пътят ми тука да спре,
обикнах кройбрежните хора!
На този бряг с труд своят дом изградих,
пораснаха в него децата,
със техните радости радостна бях,
от техните болки болeше душата.
Със радост и грижи, със болка и труд,
несетно ми дните летяха,
за колко години, сама не разбрах,
косите кога побеляха.
Децата си свиха свои гнезда,
всеки свойта пътека получи,
със радост и грижи, на свой ред сега
одглеждат там моите внуци!
Но стига съм пяла за мойта съдба!
Сега ще затворя вратата
и в чантата с няколко вкусни неща
ще ида да видя децата!

Ракина Радева