Ако някога спреш се под вишните,
да починеш от дългия път,
ако цветните клончета вдишат те
до прeмала, ако те приспят...
И започнеш насън по моравите
да запалваш огньове. И мен.
Недостъпната, злата, коравата...
Ако свиеш венеца зелен
от разлистени спомени, скътани
зад отминали мигове днес,
ако в нашето утро окъпано
няма „никога“, нито пък „без“...
Не буди се! Не гледай часовника!
Само вишните нека да бдят.
И да бъдат единствен виновник те,
че сънуваш. Пак нашия свят.

Плмена Кръстева