Сега пълзя. Но винаги замирам,
в небето щом прелита самолет.
Поглеждам синевата. И съзирам
в очите си кристалчета от лед.

Перото от стомана с бяла диря
„преди” разграничава от „сега”.
Платното на безкрая се раздира
на късове. И зейва пустота.

Понякога почти се разминават
два полета. В различни висини.
И бавно, като рани се затварят
на срещата ефирните следи.

Светът тече. Лицата се променят.
Но пак е чисто, синьо кадифе
небето. Само то е неизменно.
И още нещо. Моето сърце.

Ивайло Динков