В дванайсет тъгата си легна да спи.
Прегърна я нежно и тихо нощта.
Събуди се в девет, отвори очи.
Тъгата все още си беше тъга.

Закуска, цигара и чаша кафе,
и малко мечти, премълчани на глас.
Тъгата отдавна се чувства добре,
когато ми идва на гости у нас.

А после облече се, взе си ключа,
излезе и тръгна без цел и посока.
Тъгата все още си беше тъга...
Цената да имаш сърце е висока.

Завърна се вкъщи, щом вън притъмня.
И без да усети, в последния час,
тъгата престана да бъде тъга.
И бавно и тихо превърна се в... аз.

Йордан Илиев