Така ми писна, дяволът го взел,
да бъда все за някого безплатен
удобен, винаги готов мотел,
във който да си настани душата

И кой ли не – скучаещ и пиян,
разлюбен, неразбран или самотен
почукваше в мотела, а оттам
не връщах никого... (Нали съм смотана!)

Във стаите му не едно сърце
гасеше фасове – печални притчи,
избърсваше си мръсните ръце
а аз търпях. От жалост. От приличие.

Додето от събрания боклук
горчива се разнесе миризмата.
"Пфу, колко мръсно е и грозно тук! –
Намръщи вежди всеки наемател. –

Какво е туй посрещане от теб?
Това не съм очаквал. Хайде, сбогом!“
И днес сама във мръсния вертеп
се мъча да почистя, но не мога.

Приятелчета, имам новина –
мотелът е заключен доживотно.
Ключа ще метна в близката река,
(да не отключа пак – нали съм смотана).

Стоянка Фъркова