Сами се раждаме и пак сами умираме,
така устроен е животът ни... съдба!
Любов и мъка, гняв преекспонираме,
терзаем с чувства бедната душа...

Кой взел и дал, кому какво направили
от малката мушичка правим слон...
Кой влюбен бил, друг пък изоставили,
плетем интриги с мрежи милион...

Една дребнавост склещила сърцата ни
и въздух няма... как да се спася...
Не съм подвластна аз на правилата ви
и искам да се боря с... глупостта.

Не съм щастлива с толкоз лицемерие,
боли ме и не дава ми покой...
Не бих могла със овче лековерие,
да съм една от този глупав строй.

Различна съм! Сама сред стадото
и горко страда бедна ми душа...
Добрата самота ми е одеялото,
а за възглавка свила съм нощта!

Така живея в мир-война със себе си,
а диагнозата ми просто е човек...
Непримиримост скрила във елека си,
дошла навярно във погрешен век!

Таня Илиева