Не ме е страх от болката, най-малко от смъртта,
тъй плашеща животите безлични.
Обвита във мистерия, пробождаща плътта,
изсмукваща копнежите предишни.

Не ме е страх от празното, във него аз кънтя,
камбана съм във храма на душата.
Изпяла най-кървящите и пламенни слова,
събрала се във болка осъзната.

Не ме е страх от тъмното, та аз съм светлина,
свещица восъчна, иконостасна.
Изплакала сълзите си, на кладата горя,
приела свойта карма прокълната.

Не ме е страх от стръмното, животът е скала,
заострените зъбери прескачам.
Крилете си залепям, над бездната летя,
завихрям бури с въздуха сумрачен.

Не ме е страх от Нищото, но плаши ориста
в безверие сърцето ми да бие.
Аз моля се на Бога, дарил ме с Любовта,
в смирена топлина да го обвие.

Таня Мезева