Свечерява. В стаята навлиза мрак,
стели се по книги и картини,
сякаш с туш рисува по стените пак
фреските на пролети и зими.

В миг се втурва ореолна светлина
(ярък взрив от уличната лампа),
и превръща окачените пана
в графики от черно-бяла щампа.

Напластена, тишината ме гнети,
но внезапно оживя тъмата -
някой нежно от прозореца шепти,
настойчиво чука по стъклата.

Моят стар приятел - пролетният дъжд,
приказлив, от нещо развълнуван,
самотата ми прогони изведнъж -
цяла нощ ме люби и целува.

И когато рано сутринта изгря
дяволито слънце сред окъпан ден,
моят нощен гост в очите ми се вля.
Сън недосънуван още нося в мен.

Лалка Павлова