Любовта е дете, прекосило площада с балони,
монолога на луд, добротата в очи на несретник.
По зелените хълмове ангелски стъпки се ронят
и от топлата гръд на земята извират щурчета.

Уморените хора се връщат полека от кръста.
Ослепели пчели неуморно се давят в прашеца.
Бог е тъжна идея, но всяка година възкръсва
и утехата сяда на блага и щедра трапеза.

Но си тръгва оглозган до кокал от празника всеки,
близостта се топи по дъната на празните чаши.
А плътта е ревнива към своите земни убежища,
настървено облизва утайка от вчерашни страсти.

Като мъртво море е солта на предишните сълзи.
Радостта е мираж, а животът изглежда последен.
Светлината се връща и с гъвкаво тяло на бързей
обладава душата, та в златния ритъм да влезе.

Любовта е сираче, което смирено се моли
и безкористно вярва, че Бог е сърдечен и верен.
По високите хребети никне свободната воля,
а небесното царство е тиха, семейна неделя.

Светла Гунчева