Как бих искала да ти кажа
онова, което дълго таих,
теб и себе си да накажа
с този всичко прощаващ стих,
да отворя врата, през която
същността ми да изкрещи
и, забравила за вината,
да не питам: ”Какво си ти?”,
да не търся отровни струни
във омайните ти слова,
без да искам да те целуна
и да тръгна в нощта сама.
А целувката ми да грее
на челото ти като знак,
та никой в света да не смее
да те целуне пак.

Маргарита Зидарова