Да стоиш като бор изправен,
когато вятър шиба в гърба ти,
когато и сетното птиче ято
е отлетяло завинаги от съня ти...

Да бъдеш със зрящи очи,
когато лепкава кал те облива,
когато не песен, а опело звучи
и душата ти от тъга прелива...

Да протягаш за прегръдка ръце,
когато думи-мечове ги посичат.
За любовта да отваряш сърце,
а в замяна, глупав да те наричат...

И все пак да съхраниш доброто,
в своя сила да го превърнеш.
Ведно с нея да победиш злото,
без от пътя за миг да свърнеш...

Тогава вече можеш да поемеш
по другия, неведом път – оттатък.
Смъртта със радост да приемеш,
докрай раздал се, без остатък...

galiakara