Един съвсем невзрачен, малък ден
приседна на перваза на сърцето.
Седях на тротоара, а до мен
дете държеше слънцето в ръцете си.
Подадох им черешов аромат
и плисна над града усмивка свежа,
пренареди объркания свят
и нацъфтя надежди и копнежи.

Отсреща прекопаваха нощта.
Работниците бяха уморени.
Детето ритна стомничка с вода
и се затича щуро покрай мене,
а аз събрах две шепички сълзи
и с поглед плах отпих от тъмнината,
в която детски смях ще пропълзи
щом пусна през зениците зората си.

Меги Гювенал